Творчеството на Майстер Екхарт е разделено на два внушителни дяла,

 „ Творчеството на Майстер Екхарт е разграничено на два внушителни дяла, подчинени на разнообразни мисловни и чисто литературни стилистики: тази на проповедта (със задушевността на тона, с директността на внушението, с екзалтираността и патетиката на персоналното другарство пред лицето на скорошното и неотменно пришествие на Спасителя) и тази на схоластическия етюд (с дисциплинираността на разсъждението, с деликатното боравене с термините, с увереното разумно придвижване по самите „ сглобки ” на съществуващото). Майстер Екхарт е ослепителен възпитаник на две могъщи обичаи – традицията на немските проповедници и традицията на доминиканските катедри в европейските университети. Проповедите му се родеят с най-хубавите мостри от този род на средновековната словесност; трактатите и „ въпросите ” му са изпълнени съгласно примера на напълно отшлифованата школска ерудиция през Средновековието. В превода аз съм се опитал да запазя звученето на немските проповеди по този начин, както те са достигнали до нас. ”
Цочо БОЯДЖИЕВ, „ МАЙСТЕР ЕКХАРТ ИЛИ ЗА МЪЖЕСТВОТО НА РАЗУМА ”

Проповед 32
Блажени бедните духом, тъй като тяхно е царството небесно.
Мат. 5:3

Блаженството отвори премъдрата си уста и рече: „ Блажени бедните духом, тъй като тяхно е царството небесно ” (Мат. 5:3). Всички ангели и всички светии, пък и въобще всичко родено би трябвало да замълчи, щом заприказва безконечната мъдрост на Отца; тъй като цялата мъдрост на ангелите и на всичките твари е чисто нищо пред бездънната Божия Мъдрост. Тази мъдрост е рекла, че бедните са блажени.

Има впрочем два типа беднотия. Едната е външна беднотия и тя е добра и похвална у индивида, който я е приел непринудено от обич към нашия Господ Иисуса Христа, тъй като той самичък е бил безпаричен тук, на земята. За тая беднотия няма да приказвам. Има обаче и друга беднотия, някаква вътрешна беднотия, която имат поради думите на нашия Господ, че „ блажени са бедните духом ”.

Моля ви през днешния ден да сте също толкоз небогати, че да проумеете моето слово; тъй като споделям ви в името на безконечната истина: в случай че не се уподобите на тази истина, за която в този момент ще приказвам, няма да ме разберете.

Някакви люде ме питаха каква е сама по себе си бедността и кой е безпаричен човек. На този въпрос желая да отговоря.

Епископ Албрехт споделя, че безпаричен е оня човек, който не намира задоволство дори във всички сътворени от Бога неща – и това е добре казано. Ние обаче ще го кажем още по-добре и ще разбираме бедността в още по-възвишен смисъл: безпаричен е оня човек, който нищо не желае, нищо не знае, нищо не има. За тия три неща желая да ви приказвам и ви апелирам – в името на Божията обич – да проумеете тая истина, стига да можете. Ако пък я не проумеете, не се опечалявайте, тъй като аз ще приказвам за една такава истина, каквато единствено малко на брой ще проумеят.

Първо ще речем, че безпаричен е оня човек, който нищо не желае. Смисълът на това изказване не се схваща вярно от някои люде: това са ония, които се каят и правят всевъзможни външни извършения, но се държат крепко за личния си „ аз ”, че и считат това за нещо значимо. Дано Бог се смили над тях, но те едва познават божествената истина. Тези люде се считат за свети вследствие забележимата им осанка, само че от вътрешната страна са в действителност магарета, тъй като по никакъв начин не проумяват личния смисъл на божествената истина. Тъкмо тия люде и споделят, че безпаричен е оня човек, който нищо не желае. Ала поясняват изказванието си по този начин: човек би трябвало да живее по този начин, че нивга и в нищо да не извършва личната си воля, ами да се стреми по-скоро да извършва волята на обичния наш Бог.

Тия люде са прави и мнението им е добро; по тази причина и ще ги похвалим. Дано Бог в милостта си им подари небесното царство. Ала заклевам се в божествената истина: те нито са същински небогати люде, нито пък дори наподобяват на бедните люде. Те наподобяват велики само в очите на хора, които не знаят нищо по-добро. Аз обаче настоявам, че те са магарета, неразбиращи нищо от божествената истина. Заради положителните им планове те може и да доближат небесното царство; но за бедността, за която в този момент ще приказвам, те нищо не знаят.

Ако някой ме попита какво е в действителност бедният човек, дето нищо не желае, аз ще му отговоря с думите: додето в индивида към момента го има това, че по лична воля желае да извърши волята на обичния наш Бог, то в него я няма бедността, за която желаеме да говорим; тъй като в този човек към момента има воля, с която той желае да удовлетвори волята Божия, а това не е същинската беднотия. Защото с цел да има същинска беднотия, човек би трябвало да е така свободен от личната си тварна воля, както е бил, когато още не го е имало. Защото споделям ви и се кълна във безконечната истина: до момента в който има във вас воля да осъществите волята Божия и блян към вечността и към Бога, до тогава вие не сте в действителност небогати. Защото безпаричен е единствено този човек, който нищо не желае и не жадува нищо.

Когато още съм обитавал в първата си причина, не съм имал Бог и съм бил причина на самия себе си. Нищо не съм желал, нищо не съм жадувал, тъй като съм бил чисто съществуване и самичък себе си съм познавал, вкусвайки истината. Тогава съм желаел самия себе си и нищо друго; каквото съм желал, това съм и бил, и каквото съм бил, това съм и желал, и там съм пребъдвал свободен от Бога и от всички неща. Когато обаче съм излязъл – по свободен избор – оттова и съм получил тварното си съществуване, към този момент съм имал Бог; тъй като преди да е имало твари, Бог не е бил „ Бог ”, ами по-скоро е бил това, което е бил. Когато се появили тварите и когато приели тварното си съществуване, Бог станал Бог не в себе си, ами в творението.

Ето, в този момент пък ще кажем, че Бог като „ Бог ” не е висшата цел на творението. Защото също толкоз висок битиен сан има и най-нищожната гад в Бога. И в случай че беше по този начин, че една муха да има разсъдък и да е в положение да дири по пътя на разсъдъка безконечната пропаст на божественото съществуване, то ние бихме рекли, че с всичко, с помощта на което е „ Бог ”, Бог не би бил в положение да удовлетвори и задоволи дори тая муха. Затова молим Бога да се освободим от „ Бога ”, да реализираме и постоянно да вкусваме истината там, дето висшите ангели, мухата и душата са равни, там, където съм обитавал и съм желал каквото съм бил, и съм бил каквото съм желал. Затова и настояваме: в случай че човек ще е безпаричен на воля, той би трябвало да желае и да жадува толкоз малко, колкото е желал и жадувал, кога- то към момента го е нямало. И по този метод безпаричен е оня човек, който нищо не желае.

От друга страна, безпаричен е индивидът, който нищо не знае. По различен случай казахме, дето човек би трябвало да живее по този начин, че да не живее нито за самия себе си, нито за истината, нито за Бога. Сега пък ще го речем по различен метод и дори ще отидем още по-далеч: индивидът, който желае да има тая точно беднотия, би трябвало да живее по този начин, че и да не знае, дето не живее нито за себе си, нито за истината, нито за Бога. Той по-скоро би трябвало да е по този начин празен откъм всякакво познание, че да не знае, да не схваща и да не усеща, дето Бог живее в него – освен това: той би трябвало да е празен откъм всяко знание, което живее в него. Защото когато индивидът към момента е бил във безконечната Божия същина, в него не е живяло нищо друго; това, дето е живяло в него там, е бил той самият. Затова и твърдим, че човек би трябвало да е по този начин свободен от личното си познание, както е бил, когато още го е нямало, и да остави Бога да прави каквото желае, пък той да остане празен.

Всичко, що е пристигнало от Бога, е ориентирано към чисто деяние. Но отреденото човеку деяние е: да обича и да познава. Спорен въпрос е впрочем в какво най- към този момент се състои блаженството. Някои учители настояват, че в любовта, други – че то е в познанието и любовта, и тия са по-прецизни. Ние обаче заявяваме, че то не е нито в познанието, нито в любовта; ами че в душата има нещо, от което извират познанието и любовта, но самото то не познава и не обича, както вършат това силите на душата. Него който познае, той ще узнае в какво е блаженството. В него няма нито „ преди ”, нито „ след това ” и то не чака нищо да се прибави към него, тъй като нито може да придобие, нито пък да загуби. Затова в него няма дори и познание за това, дето Бог работи в него; то по-скоро е също- то, дето единствено себе си вкусва така, както го прави самичък Бог.

Тъй запустял и свободен – споделям аз – би трябвало да е индивидът, че да не знае и не схваща, дето Бог работи в него; и така може да има той тая беднотия.

Според мнозина учители Бог е съществуване, и то рационално съществуване, и той познава всички неща. Аз обаче настоявам: Бог нито е съществуване, нито е рационално съществуване, нито познава това или това. Затова Бог е свободен от всички неща – и таман заради това е всички неща. Който би трябвало да бъде безпаричен духом, той би трябвало да е безпаричен в цялото си лично познание, така че да не знае за нищо, нито за Бога, нито за творението, нито за самия себе си. Затова и е неотложно човек да жадува да не знае и не познава никое от делата Божии. По този точно метод той ще смогне да е безпаричен на лично познание.

На трето място безпаричен е индивидът, който нищо няма. Мнозина са казвали, че съвършенството е в това, човек да не има никакви материални и земни неща; и това е в действителност правилно тогава, когато е сторено предумишлено. Но друг е смисълът, който имам поради.

Преди малко споделих, че безпаричен е оня човек, който не желае даже да извърши волята Божия, ами живее по-скоро по този начин, че е свободен както от личната си, така и от Божията воля, по този начин както е бил, когато към момента не го е имало. Тази точно беднотия – твърдим – е висшата беднотия. На второ място декларирахме, че безпаричен е оня човек, който не знае дори за Божиите дейности в него самия. Когато някой е лишен от такова познание и схващане, това е най-чистата беднотия. Но третата беднотия, за която желая да кажа в този момент, е най-голямата: тя е, когато човек няма нищо.

Сега доста внимавайте! Често съм казвал, пък и велики учители го удостоверяват: човек би трябвало да е свободен от всички неща и от всички каузи, външните, пък и вътрешните, с цел да бъде в действителност обиталището, в което Бог може да работи. Ако е така, че индивидът е празен откъм всички неща, откъм твари и от- към себе си, само че и откъм Бога, но въпреки всичко е по този начин, че Бог намира в индивида място за дейностите си, то ние твърдим: додето това към момента го има в индивида, той не е безпаричен в най-буквалния смисъл на тази дума. Защото в делата си Бог не се стреми към това, че човек да има в себе си място, дето Бог да може да действа; в противен случай, беднотия по дух е налице единствено тогава, когато човек е така празен и откъм Бог, и откъм делата му, че Бог, в случай че изиска да работи в душата, самичък става мястото, в което да работи – и то става това място с ненаситност. Защото откри ли Бог индивида дотолкоз безпаричен, той ще стори делото си, а индивидът ще го изстрада в себе си – а Бог е личното място на делата си; а пък индивидът просто изстрадва Бога в делата му предвид на обстоятелството, че Бог е този, който работи в самия себе си. Тук, в тази беднотия, човек още веднъж се връща при безконечното съществуване, което е бил, и което е, и което ще бъде вечно.

Има едно изречение на свети Павел, в което той споделя: „ С благодатта на Бога съм това, което съм ” (1 Кор. 15:10). Но моята тирада наподобява да се носи над благодатта, над битието, над познанието, волята и всякое благопожелание – и по какъв начин реченото от свети Павел може тогава да бъде правилно? На това би могло да се отговори: думите на свети Павел са правилни. Това, дето благодатта е била в него, е било нужно, тъй като благодатта Божия сторила така, че „ случайността ” да се трансформира в същностност. Но като свършила благодатта, като пристигнал краят на нейното деяние, Павел останал това, което бил.

Тъй че, твърдим ние, човек би трябвало да е дотолкоз безпаричен, че нито самичък да е мястото, нито пък да има място, в което Бог да работи. Запазва ли в себе си такова място, индивидът резервира и различеността. Затова апелирам Бога да ме лиши и от Бога; тъй като същностното ми съществуване е нагоре от Бога, схващаме ли Бога като начало на творенията. Тъкмо в това съществуване Божие, дето Бог е над всяко съществуване и над всякоя различеност, аз съм бил аз самият, самичък себе си съм желаел и себе си съм познавал, и съм желал да сътворя таман този човек, тоест себе си. Затова аз съм причина на себе си по битието си, което е постоянно, но не и по ставането си, което е във времето. Затова точно аз съм нероден, и заради неродеността си не мога и в никакъв случай да умра. Поради неродеността си аз съм бил постоянно, и в този момент съм, и ще бъда во веки веков. Каквото съм по рождение, то ще почине и ще се унищожи, тъй като е смъртно; по тази причина то би трябвало да погине с времето. Във безконечното ми раждане са били родени всички неща, и аз съм бил повода за себе си и за всичките тях; и в случай че съм поискал, нито мен, нито тях щеше да ги има; само че в случай че мен ме нямаше, нямаше да го има и „ Бога ”: а това, дето Бог е „ Бог ” – за него аз съм причината; в случай че мен ме нямаше, Бог нямаше да бъде „ Бог ”. Но това няма за какво да се знае.

Един популярен преподавател споделя, че по-благородно е това, в което той е проломил съществуващото, нежели това, дето е произтекъл от Бога. Когато съм произтекъл от Бога, всички неща са прогласили: Бог съществува. Ала това не може да ме стори благословен, тъй като тук аз познавам себе си като създание. Ала в пролома, там, където съм свободен от личната си и от Божията воля, от всички действия и от самия Бог, аз съм нагоре от всичките твари и не съм нито „ Бог ”, нито създание, ами по-скоро съм това, що съм бил и ще остана в този момент и вечно. Там изхвръквам и се възземам над всички ангели. В този полет получавам такова благосъстояние, че към този момент и Бог не ми стига с всичко, което е той като „ Бог ”, и с всичките свои Божи дела; тъй като в тоя пролом ми е обещано Бог и аз да сме едно. Там аз съм, каквото съм бил, нито притурям, нито слабея, тъй като там съм неподвижна причина, задвижваща всички неща. Тогава Бог към този момент не намира място в индивида, тъй като с тази си беднотия човек отвоюва това, дето отвеки е бил и което довеки ще бъде. Тогава Бог става едно с духа и тази е същинската беднотия, която може да бъде открита.

Който не разбере тая тирада, да не поставя горест на сърцето си. Защото додето човек не се изравни с тая истина, няма да разбере и речта. Защото тази истина, що е пристигнала директно от Божието сърце, е непокрита.

Да ни оказва помощ Бог и ние да живеем по този начин, че постоянно да го познаваме. Амин.

Източник: Християнство и просвета ”, 2012 
Изображение: westernmystics - WordPress.com